Нулева степен на лудостта - Гил Кароз

Детайли

Посещения: 1590

Нулева степен на лудостта

Гил Кароз

За това, че всеки е луд

Афоризмът „Всеки е луд“ [Tout le monde est fou] не се отнася за всяко битие на Земята, а само за тези говорещи същества, които се подчиняват на кода на езика, доколкото могат, и са потопени в дискурс, който формира социална връзка. Действително, когато говорим, правим нещата нереални, несъществуващи, което е самият смисъл на формулата: „думата е убийството на нещото“. Но онова, което прави от говорещия един луд, е именно това, че като говори и така прави нещото несъществуващо, той му придава битие. Всички знаем примера с мадам Бовари[1], която не съществува и никога не е съществувала, но въпреки това нейното битие е осигурено от една творба, която сякаш ѝ дава тяло. Нека вземем друг пример от Ръсел: да кажеш, че кралят на Франция е плешив, е лудост, защото кралят на Франция не съществува[2]. Освен това „трябва да се отбележи, че ако човек си мисли, че е крал, е луд, а кралят, който си мисли, че е крал, не е по-малко луд“[3].

Защита срещу реалното

Тази способност на езика и дискурсите да правят нещата несъществуващи е част от едно голямо приспособление [dispositif], който наричаме Друг на символното. Този Друг, наречен символен, не съществува в действителност. Ето защо е способен да предпазва субекта от онова, което е непоносимо в реалното. Когато говорим, реалното нещо, за което става дума, се анулира, означаващите препращат към други означаващи и техните референти остават празни места. В крайна сметка това означава, че говорим само за отсъствието на сексуално отношение. Когато обектът а дойде да запълни празнотата на това отсъствие, тогава се появява наслаждението като позитивирано, но то е невъзможно да се изкаже. Дали мястото на референта остава празно или е запушено от обекта а, и в двата случая реалното е изключено от езика. Така лудостта се установява като универсална и структурна защита на говорещото същество срещу реалното. Тя черпи опора от Другия, макар че се разгръща по различен начин в зависимост от отделните структури.

В своята „Иронична клиника“ Жак-Ален Милер описва различните начини на защита, които се състоят в говорене за това, което не съществува. Невротикът е луд, защото кара Другия да съществува като разполага в него обекта а като логическа консистентност във фантазма си, но също и като изгубения обект, който причинява желанието му. Човекът с параноя е луд, защото разполага наслаждението в Другия, придавайки му реална консистентност. Несъществуващият Друг става „лаком за обекта а“[4]. Той се трансформира в Друг, който същестува, който кондензира наслаждението и се наслаждава на субекта.

Шизофренията е единствената клинична структура, която не отговаря на определението за лудостта като защита срещу реалното чрез посредничеството на Другия[5], тъй като няма отделяне между реално и символно. За шизофренния думата е нещото, т.е. символното е реално. Той не само не използва Другия като защита срещу реалното, но чрез иронията си атакува Другия като символен и като социална връзка, поддържана от един дискурс. Следователно шизофренният е потопен в реалното, той не се защитава срещу него.

Както шизофренията е изключение сред клиничните структури, така и психоанализата е изключение сред дискурсите за лудостта, защото психоаналитичната практика не е защита срещу реалното. Точно обратното, психоанализата е етика, ориентирана от реалното.  Лакан изтъква, че аналитичният дискурс няма „нищо универсално в себе си […] и точно затова– добавя той – „не може да бъде преподаван“[6]. Като универсално, преподаването принадлежи на университетския дискурс, който предоставя предварително готово [exposé] знание, което избягва реалното. Психоанализата не се преподава, а се предава в среща един по един и произвежда някакво предполагаемо [supposé] знание, валидно само за Едното-съвсем само[7]. Когато това знание е доведено до крайност, то създава пукнатина в артикулацията S₁→S₂, която е самото условие на универсалното знание. Тези S₁, изолирани по време на тази операция, не са от порядъка на отрицанието [négation] на реалното. Напротив, те обозначават реалното на субекта. В този смисъл аналитичният дискурс изобщо не е луд.

Афоризмът „Всеки е луд“ съдържа силна артикулация между два термина: от една страна, става дума за преподаване и знание, а от друга, за клиниката на налудността. Налудността е отговор на структурата на знанието. Жак-Ален Милер представя налудността като S₂, което се поражда от недоумението, предизвикано от появата на елементарния феномен, асимилиран като S₁[8]. В тази перспектива елементарният феномен би имал стойността на аксиома, на логически постулат – колкото загадъчен, толкова и необясним. Налудността е S₂, което придава смисъл на този несводим, извън смисъла елемент, когато той се появи в живота на субекта.

Генерализации

Афоризмът, който служи за заглавие на нашия конгрес, е в унисон с настоящата тенденция за депатологизация, която заменя клиничния принцип с юридически и замества патологията с начин на живот[9]. Ако смятаме, че (изхождайки от този афоризъм, чийто контрапункт е, че всеки е нормален) психичните заболявания и психозите не съществуват, то ние отричаме реалното. По този начин демократизацията на клиниката се превръща сама по себе си във форма на лудост. Жак-Ален Милер многократно е посочвал, че концепциите на Лакан за психозата могат да бъдат обобщени за говорещото същество като такова, без това непременно да унищожи клиничната им стойност в контекста на поставянето на диференциална диагноза.

Психичният автоматизъм, това е Другият

Нека започнем с едно обобщение, основано на това понятие в психиатрията, въведено от Клерамбо: психичен автоматизъм. Като „начална форма на всяка психоза“[10] психичният автоматизъм се отнася до едно „независимо изказване [énonciation indépendante]“[11], един паралелен, автономен и чужд дискурс, който паразитира в субекта и преминава през него. Това паразитиране само по себе си не е патология. – казва Жак-Ален Милер. То е проява на Другия на езика, което е участта на човешките същества като такива. Тази теза е в съгласие с едно твърдение на Лакан, което звучи като рима: „Психичният автоматизъм е нормален!“ [C’est  normal, l’automatisme mental!”][12]. Психотикът, обаче, се отличава с това, че разпознава чуждото присъствие на този Друг, който говори чрез него, понякога му говори и се натрапва. За разлика от него невротикът игнорира факта, че Другият говори в него, той поддържа илюзията, че самият той е този, който говори, освен ако не си даде сметка за  несъзнаваното. Така превръщането на феномена на психичния автоматизъм в общовалиден не ни пречи да разграничим психозата от неврозата.

Обикновена параноя

В друг регистър, този на въображаемото, Жак-Ален Милер разглежда параноята от гледната точка на „първична връзка с другия“[13], което наистина е от порядъка на една генерализирана параноя. Това схващане намира основание във връзката между личността и параноята, която Лакан защитава в дисертацията си. Знаем, например, колко е трудно да се разграничи в клиничната практика параноидният Аз от Вобановото укрепление[14], което съставлява Аз-а на обсесивния, тъй като независимо от структурата на субекта Аз-ът е параноиден. Това може вече да се прочете във Фройд, когато той описва в своя текст „Отрицанието“[15] конструкцията на Аз-а, която се състои, както казва той, в разполагането на добрия обект вътре в Аз-а, а на лошия извън него – тази локализация на лошото наслаждение навън е параноидният начин на връзка с другия. Струва си да се отбележи, че тази концепция за параноидния Аз преминава през цялото учение на Лакан, тръгвайки от стадия на огледалото, където властва агресивната логика „или ти, или аз“. Освен това, ако вземем предвид, че Аз-ът не е само враждебен към другия, но и нарцистичен, можем по този начин да говорим за параноята като нещо нормално и свързано с една генерализирана или обикновена мегаломания.

Нека си припомним, че според стадия на огледалото конституирането на Аз-а протича в два етапа. В първия етап, този на организма, тялото е фрагментирано. Във втория етап се изгражда единният, цялостен образ на тялото, като органите се събират и артикулират. В тези два етапа на стадия на огледалото се откриват двата етапа в конструирането на една налудност, като Аз-ът, като безупречна цялост, част от втория етап, съотвества на налудна конструкция. Тръгвайки от стадия на огледалото, от единния образ на своето тяло, субектът изработва фантазмен образ на света като идеална, сферична форма, подобна на земното кълбо, украсяващо плаката на нашия XIV Конгрес на САП. Жак-Ален Милер изтъква, че тази генерализирана параноя като първична връзка с другия противоречи на схващанията за фундаментално разбиране на другия, които откриваме в теориите на интерсубективността[16]. Противно на това да е разбираем, другият е фундаментално чужд и заплашителен.

Форклузия: прехвърляне на измерение [La forclusion: un transfert de dimension]

Генерализираната налудност, която описахме дотук, е въображаема или символна конструкция. Форклузията, за разлика от налудността, не е конструкция, а отхвърляне на елемент от символния регистър, който се появява отново в реалното. Жак-Ален Милер нарича това преминаване от един регистър в друг прехвърляне на измерение[17]. Този феномен преминава през всички структури.

Едно означаващо е отхвърлено в реалното, когато кондензира твърде голямо и неизказано наслаждение. Случаят на човека с пресните мозъци на Ернст Крис, коментиран от Лакан[18], ясно показва как невъзможността на означаващото да поддържа нагона води до отхвърляне в реалното под формата на актинг аут. Това наистина е форклузия – не в контекста на психозата, а в отношението между аналитика и анализанта. Можем да предлоположим, че интервенцията на аналитика, който не разчита думите на пациента като истина по отношение на оралния нагон, отхвърля този нагон от символното. В резултат на това нагонът се появява отново в поведението на пациента, който го отиграва. Невъзможното за казване, което не е чуто от аналитика, се завръща в реалното от страна на пациента.

И при хистерията подобно преминаване в реалното може да се прояви в пантомимата на субекта, т.е. чрез поведението му в света. Нека си припомним пациентката от представянето на болен на Лакан, която чува как обидата „свиня“[19] се завръща в реалното, свидетелствайки за едно неизказано наслаждение, което я е завладяло в момента на среща в коридора с приятеля на съседката ѝ. При подобни обстоятелства –  пише Жак-Ален Милер – един хистеричен субект не би чул глас, но „не е немислимо това да се върне в реалното, например под формата на поведение, сякаш всички мъже са прасета“[20]. В обсесивната невроза именно погледът на бащата може да придобие консистентост и да причини някаква голяма задръжка. Тази реална консистентност на погледа е проява на непристойността на Свръх-аза, която означаващото не може да съдържа, и следователно се отхвърля от символното и измества към реалното.

Тази поредица от концепции за психозата, генерализирани и отнесени към говорещото същество [parlêtre] като такова, показва, че афоризмът „Всеки е луд“ може да съжителства с признаване на реалното на клиниката. Фактът, че тези феномени кръстосват през психичните структури, не води непременно към премахване на тези структури.

Форклузия, присъща на лечението

Нека се върнем към въпроса за преподаването. Човек трябва да е луд, казва Лакан, за да иска да преподава психоанализа по университетски начин, тоест като предварително готова и универсална форма на знание. И все пак формирането на психоаналитици е в основата на дейността на Школите в Световната асоциация по психоанализа. С други думи, макар да няма смислено преподаване на психоанализа, съществува, както видяхме, възможно предаване един по един. Но знанието, за което става дума в това предаване, се различава от знанието, което господства, това, в което господарят е агентът. Това е знание, което ужасява. Лакан отбелязва, че е съмнително, че кандидатите да станат аналитици биха се посветили на опита, ако предварително знаеха, че субективната деституция е написана на входния билет. „Самото поставяне на забрана на това, което идва като налагащо се на нашето битие, означава да се подложим на връщане на съдбата, което е проклятие. Това, което е отказано в символното, припомня лаканианската констатация, се появява отново в реалното“[21].

С други думи, възможна е форклузия, присъща на самото аналитично лечение, когато си отказваме знанието, произтичащо от субективната деституция. Тази деституция, която се налага на субекта в анализа, предполага, че това, с което той се подкрепя – неговото страдание, фантазъм, идентификации, оплакване, разделение и предположение за знание – вече не му е от полза. Тогава субектът трябва да разчита на собственото си съществуване, като единствена точка на сигурност, която може да ориентира неговата етика. Това признаване на несъществуването на Другия е съотнесено към една форма на признаване на реалното. То може да провокира „ужас, възмущение, паника“[22], но това е нулевата степен на лудостта.

Превод: Биляна Мечкунова

Редакция: Десислава Иванова