Черната дупка на на половото различие - Мари-Елен Брус

Детайли

Посещения: 6786

Втори ориентиращ текст по темата „Сексуацията при децата” на Психоаналитичния институт за детето за подготовката на Шестия изследователски ден, 13 март 2021

Черната дупка на половото различие

Мари-Елен Брус

Даниел Роа достигна изключително майсторство в разглеждането на тази тема - „различието между половете“, напредвайки последователно от Фройд до Лакан. Той обрисува картината, така както тя се появява днес в Лаканианската ориентация, разгърната от Жак-Ален Милер с помощта на един компас, наслаждението, което е неясно понятие. Той прави това чрез въвеждането в своя подход на важната промяна, случваща се в дискурса на господаря и неговата обратна страна, аналитичния дискурс. Той ни показва как Лакан, бидейки толкова сензитивен към промените на модерността, съумява да предвиди движенията в дискурса на господаря дори преди да са се появили, демонстрирайки по този начин предсказващата сила на психоанализата, когато клиниката се свързва с логиката и топологията. Поради това се чувствам свободна да започна въвеждането на някои допълнителни линии на изследване през следващите две години.

Различието: силата на бинарността

Полово или не, голямо или малко, различието е един от фундаментите на лингвистичния ред. То действа, тъй като е преди всичко операция, която разделя и свързва. То организира двойки, които позволяват, независимо дали метонимично или метафорично, да се въведе порядък от означаващи, думи, понятия, образи, звуци. Когато започнете да четете Жак-Ален Милер, ще започнете да разбирате силата на това различие и именно поради това, силата на бинарността да въведе ред в символното. Това е начинът, по който социалната връзка оперира и всички човешки дела се свеждат до него.

Дискурсът всъщност разширява действието на различието до социалния ред, най-напред до семейството, но най-вече до всички институционални структури: живеенето/смъртта, богатството/бедността, измъчвания/измъчващия, добрите момчета/лошите момчета, и накрая, но не на последно място, мъже/жени.

Но различието е също и метод за задоволяване , което произвежда наслаждение, както като го затвърждава, защото всяко parlêtre / говорещо-същество се наслаждава на своето различие, така и като го заличава. Във втория случай това е наслаждението на еднаквостта /memeté/, това на „ние“ срещу „тях“, братството/сродството, което Лакан ни показва, че е в корените на расизма. Еднаквостта /memeté/ е също така основа на мачизма. От реда на различието се приплъзваме към реда на сегрегацията. Няма сегрегация, която да не закача себе си към различие, отнесено към начини на наслаждение. Различието, което основава символния ред и захранва въображаемото задоволяване, има ефекти на реално.

Различието между половете, обичайно бинарно, преживява безпрецедентен катаклизъм. Определени тенденции във възгледите се опитват да го извадят от бинарността на S1 – S2 в опита си да го плурализират – LGBT – или напълно да го изтрият: отказ от пола или изискване за безполовост/неутралност. Една от тенденциите на времето е да привилегирова включващото или – или а, или б, или и двете – пред изключващото или – а или б, но не и двете. Но бинарните сили, отнасящи се до тези еманципирани движения са също употребени и предизвикват като реакция едно консервативно движение, което се утвърждава срещу световния политически живот: Болсонаро, Тръмп и възхода на религиите и сектите. Видяхме във Франция това движение да се проявява срещу така наречения „брак за всички“, връщайки се към традиционните за патриархата представи за разликата между половете.

Цялото учение на Лакан се занимава с въпроса за различието между половете при говорещото същество, не като изхожда от природата/биологията, а от езика и субекта. Тази радикална промяна на гледната точка отграничава фалоса от пениса, а от тук и означаващото от органа, и намира своята кулминация в Семинар XX, Encore. Движейки се от субекта към говорещото тяло, различието престава да бъде организирано от бинарния ред и дава път на не-бинарното противопоставяне между Цяло (Tout), включващо всички говорещи същества от който и да е пол и не–цяло (pas-tout), което всъщност не позволява на бинарното различие повече да ги държи в едно.

Но не толкова бързо! Нека да започнем от клиниката на детето, което все още много често се ражда в традиционната семейна структура. Даниел Роа завършва своя текст с коментара, направен от Жак-Ален Милер по време на речта му на първия Работен ден на Института за Детето: „На Института за детето се пада да възобнови мястото на детското знание, това което детето знае.“ Аз се ориентирам спрямо тази препоръка, която тук дава на родителството /genitif/ своето революционно значение в същинския смисъл и следователно дава на Института за Детето неговата сила. Не това, което ние – „пси“-тата, възрастните – знаем за детето, а това което научаваме от техните усти. Това е психоаналитичната революция, задвижена от Фройд и работата му с хистеричния субект. Лакан прилага тази формула за изтръгване на знанието чрез аналитичната клиника по време на целия си път.

Промени в родовите структури – или Втората Смърт на Лай

Анализант по време на сесия казва това, което му се е случило. Една съботна сутрин той бил с жена си в леглото, в уединението на тяхната стая, разговаряйки неангажиращо, когато техният най-малък син влиза, застава до леглото и казва: „Ти! Ти ще бъдеш изненадан!“ Момчето отива в собствената си стая,след което се връща със своя пластмасов меч и без да казва и дума намушква с все сила завивката, точно там където под нея са гениталиите на баща му. Модерна версия на Едип, основа на Фройдовата психична структура и на психоанализата. Голяма изненада за Лай – дори и той да е на анализа!

Нека прибавим още един елемент: в ранните 1980 аналитик, работещ с учители в ясли и детски градини забелязва, че когато те му носели рисунки на малките си ученици, думите „мъж“ и „жена“ не били използвани от децата за обозначаване на разликите между половете – днес бихме казали джендър/родови различия – защото езикът, ако обърнем специално внимание, така както се изисква в психоанализата, е несъзнавано знание. Разликата, която се открива е била между „баща“ и „майка“: имало е бащи и майки, не мъже и жени.

Тези две клинични винетки ме отведоха до заключението, че дискурсът на Господаря се е променил. От една страна, джендър/рода има предимство пред пола, от друга страна Лакан многократно отбелязва, че бащата и патриархалността преживяват сигурен упадък в днешните общества, неизменно и глобално организиран от капиталистическата икономика, подчинявайки името на обекта. На юридическо ниво например, законът е заместил „баща“ и „майка“ с „родител“, и идеята за „родителство“ е променила разпределението на авторитета в семейството. Без да забравяме „правата на детето“.

„Родителството“, така както брак „за всички“, показва промените в структурите на родството, а от там и на семейните връзки. Придвижихме се към универсалност, която може да бъде изразена чрез формулата „за всеки родител“, независимо от какъвто и пол или род е. Какво ново знание се появява в детето, което е изправено пред тези промени?

В ерата на железния социален ред, къде се разполага разликата между половете?

В „Телевизия“ през 1973 Лакан твърди, че „семейният ред не е нищо друго, освен предаването на факта, че Бащата не е родителят, и че Майката се свежда до тази, която заразява жената за малкото на човека[1].“ Това ли е случаят все още? Дали децата през 2021г. все още припокриват мъжа с Бащата и жената с Майката? Както предвижда Лакан в Семинар XXI, „Les non dupe serrent“, използвайки „Боромеевия възел като алгоритъм“, „стриктният социален ред“ е заместител на патриархалния семеен ред. Довиждане на майката и бащата, здравей на родителството: кастрацията е изместена. Фалическата функция е парадоксално подчинена от страната на идентификациите, било то на органа – въображаема идентификация, било на рода/социалния пол “genre”/– нова версия на назоваване, която е станала само-назоваване. Единственото нещо, останало стабилно, е различието само по себе си като функция, породена от езика, а от тук и от реалното на избора, което е минималното определение на кастрацията.

За детето това се свежда до това то да не е вече ефектът, а основата на семейството, да избере своето място на различие, което е станало многообразно. Кое да избере? Как детето ще направи това? Аз мъж ли съм? Или жена? Един би-или една? Един или една транс-? Хетеро мъж или хетеро жена, хомо-? …и т.н.

Две бележки. Първата е свързана с езика, защото накрая остава само това, защото само той не е подчинен на избор: приетата днес формулировка вече не е транссексуален, а трансджендър/трансродов. Това показва, че представката „транс-“ засяга съществото на речта, а не липсата на съществуване, което е последствие от отпечатъка на езика върху тялото, когато то говори. Втората бележка: тезата на Лакан, че малцинствата са отговорни за измененията в начините на наслаждение за говорещите същества, е потвърдена. Терминът „хетеросексуалност“ се появява в езика след термина „хомосексуалност“, и „цис-джендър“/cisgender след „трансджендър“. Детето като „полиморфен перверзник“ е следователно изцяло посочено като изобретател.

Бъркотията на фалоса и уникалните задоволявания

От тук нататък не е лесно да се използва терминът „фалическа функция“. След Фройд разликата между половете, повече или по-малко сполучливо, е била обвързвана с термина фалос, доколкото той не е сведен просто до анатомията на мъжкия, или така да се каже, до пениса. В този случай, то е базирано на форклузията на анатомията на женската. Ърнест Джоунс и други спорят около тези допускания. Пиер Навὸ посвещава важно изследване на този период от аналитичната теория.

Курсът на Жак-Ален Милер от 2008 – 2009 година, озаглавен „Фините неща в психоанализата“ категорично слага нещата по местата. Той конкретизира израза на Лакан от Ecrits: „Разнообразието на кастрационния комплекс“, термин който той предпочита в този период от учението си пред класическия термин Едипов комплекс. Фалосът е „мета-означаващо“, отнасящо бъркотията към „жизнения поток“, към „въображаемото означаващо“, „символичното означаващо“, означено, значение, жертва, символ, знак, орган и т.н. Както отбелязва Милер, Лакан създава „либидиналния свят и го завърта около означаващото: фалос. Той говореше за всички. И как! Всичко говори, че това означаващо е въображаемо.“ Фалосът говори на всички и кара да потръпват психоаналитиците. От гледна точка на клиничната работа в най-добрия случай се използва недоразумението, като учредител на речта, а в най-лошия случай се забулва незнанието. Ето защо Милер свежда разнообразието на мета-означаващото до една стойност: стойността „минус“, която ограничава наслаждението и така прави желанието възможно. Очевидно това е причината, поради която Лакан се спира на „кастрационен комплекс“, вместо на „Едипов комплекс“.

Така наречените комплекси и фалосът с разнообразната му дефиниция са били и са моментите на ограничения и предубеждение в заемането на реакционни позиции от фройдистката, пост-фройдистката и дори лаканианската психоанализа. Лакан винаги се е предпазвал от подобни подхлъзвания в дискурса на Господаря, за разлика от някои от неговите ученици, като Франсоаз Долто. Така той винаги е разграничавал субекта от индивида и от аз-а. Той дехуманизира бащата, свеждайки го до името – Името-на-Бащата – свеждайки го до метафорична функция, и дехуманизира майката, свеждайки я до желанието. Той никога не пропуска да припомни, че тази операция, която докосва основата на символното в психоанализата, е била една от причините за неговото отстраняване от аналитичния свят по онова време, и причината, поради която той никога не се завърна към семинара, озаглавен „Имената-на-Бащата“, прекъснат от „Обществото за взаимна помощ срещу аналитичния дискурс“.

Ако ние сведем фалоса до знак минус, така както прави Милер, до тази обща стойност, която позволява на говорещото тяло да навлезе в общуването и обмен, как ще подходим към разликата между половете, освен ако не през уникалността на начините на наслаждение? Във времето, в което статутът на детето в семейството се е променил, когато детето се е превърнало от продукт в основа, как то подхожда към липсата, към този „минус“, неизбежното последствие от езика върху тялото и връзката с дискурса? Как детето говори за избора на неговия или нейния уникален начин на наслаждение?

Мутиращ или хибриден? Детските сексуални теории

Две други клинични винетки показват силата на знанието, изобретено от децата. Малко момиченце след две годишната си възраст впечатлява семейството си с това, че за да заяви своята женственост, изисква да облича много рокли една върху друга, в логиката на превръщането си във фетиш и получила за шестия си рожден ден малък бележник с надпис – дневник на Принцесата – капиталистическото завземане на приказките. Година, две след това този обект /дневникът на Принцесата/, изоставен, попаднал в ръцете на любопитните възрастни. Няколко рисунки и написано следното изречение на страница след страница: „Принцът е кретен“ Проклятие! Не съм знаела, но трябваше да знам. Очевидно е! Той служи единствено, за да събуди Спящата красавица. Това е и реминисценцията на филма Кил Бил на Тарантино, в който името на героинята е изписано разбъркано на саундтрака: докато тя е в дълбока кома, след като е улучена в главата от куршум, изстрелян от мъжа, в когото е влюбена, нейните „услуги“ са остойностени от грижещия се за нея персонал. Един ден спящата красавица внезапно се събужда и се трансформира в тази капиталистическа версия на Принца кретен – както разбрах по-късно. Тези приказки и всъщност митове, към какви структури препращат те?

В Семинар XIX Лакан започва да развива формулите на сексуацията и в Глава 7, която Жак-Ален Милер озаглавява „Изчезналият партньор“ той заявява, говорейки за своите разговори, или по скоро за отказа му от разговори със Симон дьо Бовоар за заглавието, което тя е избрала – Вторият Пол – че „Няма втори пол“. Той дефинира сексуалността като функция: „Функцията, наричана сексуалност се определя от това, че половете са два,  доколкото знаем изобщо нещо за нея, а ние знаем нещо съвсем малко и то само от опита ни“… . От момента, в който езикът започне да функционира, вече няма втори пол. Или, да го кажем по друг начин, по отношение на това, което наричаме хетеросексуалност, думата хетеро, която на гръцки е използвана, за да се каже друг , е в позиция – поради връзката с това, че говорещото същество е наричано полово - да изпразни себе си от своето същество. Тази празнота, която тя предлага на речта е именно това, което аз наричам мястото на Другия, именно мястото, в което ефектите на изказаното са вписани.Така че, два или не два? Законът на различието, законът на артикулацията S1 – S2, валиден ли е той?

Същото това малко момиченце, говорейки с брат си един ден му изтърсва: „Знаеш ли, че няма само момчета и момичета.“ Братът е изненадан. „Има също и „момичетамомчета“ и „момчетамомичета“. Аз, аз съм момичемомче.“ Братът отговорил сухо, че изобщо не може да става въпрос той да бъде класифициран като „момчемомиче“. Разговорът приключил. Няма никаква връзка между половете, дори някой да мултиплицира случаите и да се опита да разшири категориите. Защо? Аз имам идея. Изглежда, че не е в повторението на формулата „Жената не съществува“ мястото където трябва да търсим, защото е ясно, че „Мъжът не съществува“. Никой не избягва факта, че в момента в който започнем да говорим за разликата между половете, ние сме отведени в дискурса да говорим с универсални термини: „мъжете“, „жените“, „другите“. Накратко, ние не излизаме от универсалното, характеризирано от лъжовната истина и от смисъла, уви най-често общо, което означава доминиращо. В и чрез езика сексуалността преминава през пътеките на речта и всеки говорещ намира себе си на масата на сексуацията, което се появява в Семинар XX, Encore, с неговите две формули на сексуация от страната на мъжа: съществува х така, както не phi от х  и за всички х, phi от х.

За да характеризираме ефектите от разликата между половете върху речта и езика, може да използваме модела на черната дупка, дефиниран от астрофизиците в контекста на теорията на относителността. Всичко, което влиза във вътрешността на черната дупка – цялата информация, всяка материя – е асимилирано от черната дупка, която се характеризира само чрез три елемента: тегло, скорост на въртене, и нейния електрически заряд. Всички обекти, които попадат в нея, стават недостижими. В момента, в който някой попадне в полето на половите различия, всичко което дефинира изключителността на начините на наслаждение и субективните позиции, става недостижимо. Бинарността мъжко/женско неутрализира всички останали различия и прави говорещите тела недостижими по отношение на предвидимостта и не-универсалността на тяхната организация. Така наречената женска страна, осветена от Лакан, е опит да се направи достъпно това, което е недостъпно от страната на мъжа, регулирано от режима на едното на изключението и всичкото на универсалното. От женската страна разликата между половете става тотално „несиметрична“. Женското е мислимо, самоако изключим всяка идея за допълване, включване или дори противоречие.

Несъмнено разликата между половете може да бъде формулирана само в полето на идентификацията и фантазма. Да бъдеш определен полово е възможно единствено от гледна точка на логиката на цялото и на фалическото изключение. „Мъж, мъжки, възмъжал… е изобретение на дискурса.“ Нека добавим, Жената е също една, като функция на Phy, разбирано като измерване на стойност. По-нататък ние можем да обобщим формулата Жената не съществува за Мъжа. Полът е ефект на казването. Какви думи използват днес децата, за да изкажат своята принадлежност? Имат ли нови сексуални теории?

Различието е (не)полово: различия, свързани със случайността

Разликата между половете от страна на наслаждението е свързана с обектите наслаждение в повече, или обекта малко а. Това го видоизменя до функция на доминиране на този или онзи обект, доминантност чиито произход се дължи на случайни следи в историята на субекта, който именно бидейки господстващ и фиксиран, предизвиква повторение и по този начин необходимост.

Тези обекти имат един общ елемент, който след Фройд психоаналитиците проследяват. Те се отнасят до отворите на тялото, към преминаването, схващано в началото като преминаване отвътрешната страна на тялото навън. Обектите позволяват на въображението да стане отново повърхност с ръб /граница/.

Последствието е, че отнесено към отверстията на едно тяло, сексуалността е по същество автоеротична, дори тези обекти да са разположени в Другия. Можем да разчетем съвременния възход на социалната връзка на дискурса, където наслаждението на едно тяло е предоставено на по-стриктните изисквания на друго тяло, докато в същото време традиционната забрана на мастурбацията е изчезнала. „Да“ на фантазма, който е двигател на автоеротизма, и „не“ на самото действие.Променя ли разпространението на порното и империята на образа в социалните мрежи достъпа на децата до сексуалността – и ако да, то по какъв начин? Днес децата полиморфно перверзни ли са или по-скоро пуритани?

А Любовта?

През 1978, Семинар XXVI „Топология и време“, Лакан говори за възможността за трети пол на базата на неговия избор на „генерализирания Боромеев възел“. „Няма сексуално/полово отношение, това е, което твърдя, защото има Въображаемо, Символично и Реално, това е, което не се осмелих да кажа. Кое е това, което подпира сексуалното отношение“, продължава той. Това, че хората правят любов. Има обяснение за това: възможността за трети пол. Енигматично, правейки го трудно за себе си, той се връща към това, за да каже, че „този трети пол не оцелява в присъствието на другите два“, които изискват насилване и доминиране. Ето защо той се опира само на любовта.

Прави ли си шега любовта с разликата между половете? Дали може, като в омразата, така и в любовта, сексуалното различие да спре да се пише, да се разгради до абсолютно различие, ще спре ли в любовта половото различие да бъде бинарно и класифициращо, следователно сегрегативно? Какво могат да ни научат децата за любовта като достъп към третия пол?

Превод от английски език: Цветелина Иванова

Редакция: Весела Банова и Петя Димитрова

• < Предишна
• Следваща >